(Списание ЗонаБГ)

Поривът за рисуване

   Един от първите ми спомени,който Никола Москов ми припомни преди години,е, че вместо да отида в часа по рисуване, съм тръгнал след едно мокро куче в дъжда и съм го следил с часове.Къде е отивало,къде е търсило сушинка?...Докато вървях след кучето сякаш се превъплътих в него, в душата му. След това се опитах да нарисувам това куче,очите му - открих техниката мокро в мокро.Валеше много дъжд...Рисунката се разля и се получи  наистина усещане за мокро.

  При мен е така: ако не мога да разкажа на някого къде съм ходил, къде съм скитал, по- добре да го нарисувам това усещане. Такъв е първият ми спомен.След това започнах да водя особняшки живот на човек, който много обича гората, природата, да е встрани от гирултията. Вероятно точно тази част от характера ми ме тласна към четката.После дойде и познанството ми с Иван Попчев, той доразви порива ми, наля „бензин в огъня“, като отвори очите ми за живописта, за цвета, за композицията. И най-вече ме научи как да изразя себе си.Трудно ми е да кажа,че съм изпадал под влиянието на някои художници.Бил съм отворен винаги към всички и различното,но не и към вулгарното изкуство, към цинизма в него. Рисуването е визуален облик на пътя на човек към светлината, към духовното израстване. Трябва да се мине тъмнината , да се мине през страха, през отрицанието и важното е да не останеш там.Достатъчно е да имаш посока, с нея да надживееш себе си ,страховете си, да подадеш ръка и на другия в теб. Всеки има сила да се бори със злото, с тъмното.Рисуването мен ме е спасявало от много неща.

За писането

   Без капка страх бих казал,че там, където свършва рисуването, идва на помощ перото.За мен то се оказа едно ново гмуркане в пространството на изкуството.Слава Богу,че има какво да кажа и какво да разкажа,но това е вече един друг жанр.Може и да не съм толкова добър художник, но чрез перото ще намеря начин да изразя душата си.Толкова истории, толкова преживелици, толкова алегории от металския и рокерския живот, от кръчмарския нощен живот, от кучкарския и бохемския ми живот,морските ми приключения...Толкова имам да разказвам...Ако трябва да рисувам, не знам колко платна ще ми трябват.А така ,чрез писането, на шега се решават два проблема-първо не се налага да разказваш на приятели една съща история по няколко пъти и второ - има тираж,чрез който тя да достигне до много хора.

Изборът да бъдеш свободен

Свободата е единственото нещо, заради което човек си струва да умре. Вътрешната свобода.Тя се измерва с това - да можеш да вземаш отговорни решения, да решаваш сам много от родилите се проблеми.При мен свободата не е абсолютна.На главата ми тежат трийсет от моите любимци - каракачански кучета.Достатъчно е в живота да не ближеш ничии подметки, да не говориш зад гърба на хората .Да можеш да си плащаш сметките, щом казваш истината.Част от вътрешната свобода е и да имаш силата да обичаш.Без значение какво, това те прави отговорно свободен. Изкуството е последната „свободна зона“.Тук не става дума за абстрактната рисунка, в която самият автор се пита какво е искал да каже.Смелост е да застанеш пред статива и да нарисуваш например едно бурно нощно море.Тази картина няма да носи в себе си шепота ,че иска да бъде продадена, както повечето пейзажи с къщички и лодки. Такива пейзажи аз наричам „мрънкане“ в изкуството. Свободата е “ на върха на копието“. В недомлъвките, иронията и подсмихването не си свободен.

Сродяването с природата

   Съвсем честно казано, аз не обичам много хората.Не съм видял кой знае какво от тях.Бил съм се много, с дясната ръка съм почти инвалид.Докато гората, Балканът.....все ме теглеше натам.Закърмен съм в Асеновград, Родопите.Тази любов към пранината тръгна от баща ми. От преходите, които правихме с него и чичо ми в покрайнините на Стара Загора - Карасеврия. И приятелите ми бяха такива – козари, коняри, кучкари.Те живееха в Балкана и аз много ясно виждах разликата между тях и градските хора.Там общуваш с животните, тревите, дърветата, цялата природа.Потоци, извори, легенди...Няма камъче, което да не съм настъпвал по тоя баир.От казармата бягах, не за да отида при някоя жена, а там горе, на Карасеврия.Тогава усещах свободата, истинската,чиста, бистра свобода.

Връзката с каракачанското куче.

  То носи белези от нашия нацинален характер.Диво, силно и непримиримо.Ако е наказано несправедливо, ако е наранявано несправедливо, става мнително и затворено в себе си, вглъбено.Носи много дълго време обидата в душата си.Чувствително е и е единолюбец. Когато почине стопанинът му, умира на гроба му.Скрита и ранима душа има каракачанското куче.Средно е на ръст ,набито, пестеливо в храната, издържа на всякакви природни несгоди.Прилича на истинския българин.В очите на това куче има много достойнство, в тях можеш да видиш душата на хайдутин. Но можеш да видиш и тъга, в тези очи винаги има една лека мъка.Такава мъка има в очите на старите хора по отминалите времена. Формите на тялото на това куче, когато е легнало, напомнят стария Балкан.То притежава доблестта да излезе само срещу глутница вълци, знае че само не може да победи,но това го прави част от хилядите легенди, разказвани край овчарските огньове.Днес често си мисля,че живеем в свят, в който чакалите искат на бъдат вълци.

Учителите в изкуството

   Много силно повярвах на Кен Киси в „Полет над кукувиче гнездо“. Може би в такава възраст го прочетох, когато осъзнаваш,че не си като другите – овчедушен. Не маршируваш в крак с останалите, друг тъпан чуваш.Сигурен начин да си навлечеш много врагове и да намериш няколко истински приятели. Също така и Хемингуей, но при него по-скоро биографията му ми е била по-присърце. Близък до мен човек, аз съм рак и той е бил рак.Ловът, войната ,скиталчеството, любовта към любимата.В своя разказ събирам творци от различни епохи. Трудно е да събереш големи творци на едно място, всеки има свой калейдоскоп,през който гледа голямото изкуство.Те са се обричали на един тежък, мъчителен начин да отстоят идеалите си. Човек, израстнал с препечена филийка и хайвер трудно би станал художник.Един художник по-скоро се нуждае от скъсано кожено яке, кубинки, някой таван и влюбена муза до него.Ароматът на терпентина, мекият звук на четката, която гали платното.

Нуждата от поезия

   Поезията се роди при мен в един много тежък период. Катастрофа с мотор и предателства от приятели. Гледах лаконично на нещата и същевременно поетизирах ситуацията, в която се намирах. Не можах да се надсмея над ситуацията, да вкарам хумор,Направих стъпките в тази посока, но както в картините, така и в стиховете нещата са образни, картинни, там пейзажът  също трябва да бъде истински.

   Като пропуск в цялото ми творчество откривам липсата на женския персонаж.Какво ли не съм рисувал, но сякаш жената ми убягва. Все пак знае ли човек...