Ти, човеко, със  лице изпито от екрани,
марково облечен, но с душа просенена от рани...
Ти, забравил да обичаш и да мразиш
и любов, и гняв с клавиатурата чертаеш.
Ти, децата си  с години не прегръщал,
те през камерата телефонна само
във дома ти се завръщат...
Ти, човеко, свикнал с електронните целувки,
с рози без ухание и прегръдки пусти...
Ти, човеко, без приятели и без човеци,
кой ли Бог се питам със такъв живот прокле те?
И какво си мислиш нощем, щом екранът бавно потъмнее?
А в ума ти тихо блеснат на копнежите звездите бели...
Вярваш ли, човеко, че мечтата има сила на молитва?
Или тъй си свикнал с тишината,
че не чуваш думите дори на близък?
Мъртъв си, човеко, много преди края
в твоя свят споделян с хиляди човеци.
Вечер щом екранът бавно потъмнее,
 твоята душа ранена плахо свети. 

Завиждаха му за жената другите мъже,
а той я мразеше дребнав и глупав.
Как я спечели, никой не разбра,
билет съдбовен, който бе получил.
Да бе погледнал във очите й веднъж, с любов,
навярно би разбрал мълчанието крехко
и щеше този миг да се роди
по-истински, по-топъл и човечен.
Веднъж поне да бе се възхитил
на красотата й ефирна, крехка...
Би засияла тя над пустия му път
като Зорницата над кораб клетник.
Да бе...
Но малкият човек не може, знам
над себе си самия да се извисява.
И ако някой друг наистина е по-голям,
убива първо неговата вяра.
Че може в нещо да е по-добър
и може тъй да е орисан,
че все нагоре да върви,
макар във ниското да слиза.
Завиждаха му другите мъже,
а той оставаше дребнав и глупав.
Как я спечели, никой не разбра.
Билетът, който всеки иска да получи.

Не казвай „утре“ ти,
че утре може и да няма.
След тази нощ да не отвориш пак очи,
защото тайно докато мечтаем,
животът свои планове крои.
И сякаш като в пясъчен часовник
изтича отреденото за нас.
И няма как да го забавиш,
и няма как да спре поне за час.
Не казвай „утре“, то е тъй далече,
провесен мост над бездната живот.
Решиш по него бързо да притичаш
и вземе, че се скъса той.
Не вярвам в Бог и няма да се моля
за утре, вдругиден и след това.
Решила съм, ще бъде „днес“ начало мое
и моята единствена борба.
Защото утре може би е късно
или е твърде рано може би...
Човекът кротко докато мечтае
животът свои планове крои.

От сърцето ми покълна бобчето на доброто.
Зарадвах се, мислех, че е вече безплодно.
И го скрих от всички. От тебе даже,
дето си ми най-близкият...
А то растеше на топло в пазвата ми,
плетеше стълба към небето и Всевишния.
Но ти го откри и дори не помисли,
когато изтръгна стъблото крехко.
Сега как ще се изкача до небето,
за да искам прошка за греховете ти?

Аз искам все нагоре да вървя,
по стръмното и трудното нагоре.
Не ми е нужна ничия следа.
Звезда си имам да ме води.

Не ми е нужен път вървян от друг.
И клони кършени с ръцете чужди.
От спитената пръст ще изгреба
и сам сама ще си направя стълба.

Нагоре към върха ще изпълзя,
ръцете си в скалата остра впила.
С крака ожулени ще извървя остатъка
до своя връх и знаме ще забия.

Ще блесне слънце горе на върха.
Небето огнено над мен ще се разтвори.
И ще изчезне долу в ниското света,
със който все не спирам да се боря.

Ще се стопят омразата и болката
и вече няма да ви виждам малки хора.
Не ми е нужна ничия следа ...
В звезда ще се превърна да ви водя.

Надеждите ми още са ми верни,
рушат ги само времето и дъждовете.
Отвътре е душата ми затворена -
прехранват се със нея озверели псета.
Душата ми е стая без прозорци,
в която блъскам мисли побеснели.
Душата ми е къшей хляб за всички
бездомници, от глад обезумели.
Душата ми е с тъмното привикнала
и няма да прогледне в светлината.
Душата ми е в залеза, не в утрото,
там, дето в алено се крие планината.
Душата ми е детски страх от тъмното,
трепери под завивките на мрака.
Тя знае, че във ъгъла стаено
предателство коварно я очаква.
Надеждите ми още са ми верни,
безсилни са и времето и дъждовете,
защото моята душа трепереща
ще се превърне между камъните в цвете.

Дъжд, дъжд, дъжд... Хиляди стрели!
И всичките към мене устремени,
пробили ватата на дрипавия облак,
барабанят по ламарините нагорещени.

Дъжд буен като тъмен нрав,
накъсва нежните листенца,
беснее лудо между тях
и във прозоречната мрежа се оцежда.

Дъжд плиснал без прогноза, изведнъж,
тъй както чувство във душата дълго крито
разбило равновесието си проправя път,
за да излезе най-подире на открито.

Да беше само дъжд, не бих треперила така
и нямаше да ми е тъй студено,
затуй, че съм измокрила крака
в средата на горещо лятно време.

И нямаше да гледам затаила дъх
как се бунтуват капките пред прага.
И как удавеното слънце над града
лъчи последни немощно протяга.

Да беше дъжд, а то е спомен оживял
със цвят и аромат, и глас забравени.
И аз вървя с чадър затворен под дъжда,
под тез стрели в десятката отправени.

Не ми говорете за този свят.
За него не искам нищо да зная.
Тук живея единствено на инат.
С мисълта сама да си построя Рая.
Не ми говорете за този свят,
дето няма приятелства без изгода.
В който да бъдеш жена е сделка
и продаваш утробата си.
Не ми говорете за този свят,
в който любов не означава нищо.
Сред букети от лъскава суета,
празно чувство в безвкусна пищност.
Не ми говорете за този свят,
в който няма луна и звън на китара...
В който можеш да си тръгнеш ей така!
Изровил в гърдите на друг човек рана.
Не ми говорете за този свят.
За него не искам нищо да зная!
За него нощем просто се моля,
макар отдавна да не вярвам в Рая.

Какво остава след човека?
Надеждата, че ще е още жив?
Там някъде в делата на децата му,
В следа останала от опита горчив.
Какво остава след човека?
Тревата избояла пред домa...
Леглото дрепнато, прозорец счупен,
Череша вързала за първи път...
Дали е нужна равносметка?
Как всичко бaвно сляга се с пръстта...
Човеко, дишай! Всяка сметка
е подигравка смешна със реалността.
Какво остава след човека?
Една любов, която да гори,
неизвървяни, дълги разстояния
и шепа пръст на близките му да тежи.

Като болест страшна е тази любов-нелечима.
Всеки неин симптом неочаквано ме връхлита-
в най-тихата нощ, в спокойния дом,
по чиито прозорци ледът драска от скука.
Като светкавична мисъл,
като внезапно обаждане,
като желанието да пиша,
като снимка разкъсана на две половини,
тази болна любов ме връхлита...
И точно сега, когато ти казвам,
че съм вече напълно здрава,
един симптом неочакван в мен се обажда.

Нас ни разделят толкова много неща...
Нищо, че ме намяташ със сакото си и питаш:
”Студено ли ти е така?” С поглед отвъд мене вникнал...
Нас ни раделят толкова много неща...
нищо, че в отговор ти се усмихвам.
Август търкаля нащърбена луна,
прави се,че ни вижда.
Нас ни раделят толкова много неща...
пропуснати мигове,недовършени спомени,
Разделя ни даже часовникът на ръка ти -
ние сме просто случайност по циферблата му.
Не разбираш ли, нас ни разделят толкова много неща?
Моят избор, твоят избор
Аз не съм теб, ти не си мене
Но нас ни събира само едно - любовта,
напук на всички раздели.

Той беше млад, поне така твърдеше.
Все ходеше с китара под ръка.
Докосваше я нежно като женско тяло,
а тя под пръстите му правеше дъга.

Той беше луд, поне така твърдеше,
а някои му казваха талант.
Трептяха струните под загрубелите му пръсти
и полудял акорд се удряше във ниския таван.

Той беше беден, хората така твърдяха.
Продаде всичко предан на страстта.
Остана само тя, която взе душата му,
китарата с извивки на жена.

Той беше влюбен, все така твърдеше,
прегръщаше я жадно през нощта...
Но го предаде тя с акорд погрешен
и той натисна спусъка на вечността.

Пред залеза огромен два силуета.
Нас ще ни има тука още миг.
Ще се стопим със него в тъмното
и все едно не ни е имало...
Едва ли в утрото ще се родим.
Щастие, нетраен миг!
Оттука тръгва всеки сам по своята пътека.
И виждам как потъваш в пламналия хоризонт,
тъй както идеше към мен-полека...
Поляга спомен траен между нас,
от светлосенките на залеза насечен.
Два силуета в него - аз и ти, вървим,
ала един на друг съвсем далечни.
О, щастие, нетраен миг...

Не искам, ветре, с тебе да летя,
душата ми е страшно уморена,
от сблъсъка със дивите ята
на юг отлитаща надежда.
Не искам, ветре, с тебе да летя,
от състезанието лудо уморих се.
Не са ми нужни твоите крила,
Научих се назаем да не вземам нищо.
Не искам, ветре, с тебе да летя,
мечтите ми разрязаха небето,
със ножици от птичите крила
и спуснаха в зениците пердета.
Не искам, ветре, с тебе да летя,
светът е вятърничев целият е тебе.
Аз търся ъгъл, в който да се приютя,
а щом реша да полетя-небе над мене.

До бурето със винени целувки,
сред стоплените бири и мухи,
те разговаряха съвсем забравили,
че ласка някога ги приюти.

И днес лицето му е почерняло,
обрулено от тъмни ветрове,
и дланите му стискат не ръцете й,
а вратовете на незнайни врагове.

А тя е някак кротко примирена,
Избърсва във престилката сълза...
Отдавна той не я целува вече,
Но сякаш тя е свикнала с това.

Дали е краят туй? Или е просто
една избелена на припека любов?
През дупката в чаршафа свети,
лъчът на избора му нов.

Тя кротко стана и си тръгна
от масата с бръмчащите мухи.
Преметна примката през зреещото грозде
и отлетя към своите мечти.

Пролетта си отива, приятелю,
като премигване на уморените ни клепки.
Крачим с теб по избояли пътеки.
За къде сме тръгнали? Къде ли отиваме?
Стари гари чакат своите влакове,
но уви те отдавна са минали,
отнесени с майския полъх,
тъй както цветчетата вишневи.
Залезът тлее пред нас - медальон
на Средногорската пазва провесен.
И потъмняват полека зелените хълмове
със вечерните багри премесени.
Пролетта си отиде, приятелю,
като залеза стопен в тъмнината.
Откъсвам цветче във ръката си
за спомен зелен през лятото.

Градини заснежени от черешов цвят.
- Хвани ме ако можеш! - се провикнах.
И хукнах боса посред тях,
викът ми времето надвикваше.
Ти бягаше с китарата на рамото,
а дъжд внезапен идеше след нас.
Проми на залеза ожулената рана
и като конски тропот вдигна прах.
Градини заснежени от черешов цвят...
Догони ме под старата беседка,
а младостта ми още пролетна и крехка
на рамото ти плахо се облегна.
Ще ме откъснеш ли като цветче,
разцъфнало сред клони избуели?
Или ще чакаш побеснели ветрове
в неясен ден да ме отвеят?
Не се страхувай да береш цветя!
Наоколо се сипе сняг уханен.
В градини заснежени от черешов цвят,
сама цветче в ръцете твои станах.

Не ме наказвай, моите безсъници ми стигат,
не ме оставяй тази нощ сама.
Ядосан си на лампата, която мига,
а вече наближава утринта.
Ядосан си на мен, че цяла вечер пиша,
че разпилявам мисли като рохкав сняг,
че заскрежено утро с пръст рисувам
по тъмните прозорци на нощта.
Че в шепите си скришом топля
зрънце от непокълнал още стих,
че с боси стъпки по килима
аз много нощи вече прекосих.
Ядосан си. От стаята излизаш.
Оставяш ме и тази нощ сама.
Не ме наказвай с липсата на близост,
наказала съм се сама...

Белеят се кубетата на църквата,
а виолетов небосвода е над тях.
На майски дъжд ухае въздухът,
на южен полъх и на мак.

Гугутките кълват под кестена,
от някого изтърсени трохи,
а слънцето във черно-бели сенки
в прозорците пробяга и се скри.

Да можех с гълъбите да летя,
над църквата с кубетата изгрели,
над кестена и над града,
над долината с рози нацъфтели.

Да можех някак да се разпилея
и да нахраня на площада птиците -
със себе си - и в тях да заживея.
Да бъда порива в крилата им над улиците.

А после сред полето да ме понесат
над класовете юлски и узрели
и като ален залез в птичата зеница,
да скрия свойте мисли натежели.

Да можех, но не мога знам,
Но има сила страшна - руши
и в тъмнината с скрита прашка
събира птичите души.

Най-простите неща най-трудно
във живота се постигат.
За жадния - това е чистата вода,
а за бездомния пък - чакан покрив.
Тъй за изгубилия своя път -
това е плахата надежда.
А за умиращия - мисълта, че там, отвъд
не свършва всичко с тъмна бездна.
За страдащия съществува кротката утеха,
че мъките му имат своя край,
че на земята, ако си нещастен,
отиваш право в обещавания Рай.
За влюбения е очакван знак,
видян в зениците на другия да се явява.
В мечтателя е жив неспирният копнеж
по нещо хубаво, което приближава.
Защо, защо най-простите неща
най-трудно се постигат, питам.
Човек се ражда, ясно, без крила.
Но все пак има право на мечтите.

Избухнала е гарата в липи,
а коловозът тихо пее, пее...
Нощта е пълна с влюбени щурци
и ето пълнолунен спомен ще изгрее.

До стария локомотив встрани
отново ще се скрие спомен детски,
момиченцето с разпилените коси -
съм аз, събирам в джобовете кестени.

А после тихо в липовия мрак
с предчувствия безброй за нежна ласка,
прегръщахме се скришом аз и ти,
в локомотива стар - за нас вълшебната каляска.

И от комина чер, не сивкав дим
една мечта полита на кълбета,
задвижва стария локомотив като преди,
летял забързан в септемврийските полета.

Сега е моят син към него устремен
и стълбите му бърза да изкачва вече.
Той ще потегли с него някой ден,
но аз уви ще съм далеч, далече...

Съмнението е убийство за ума.
Съмнението е убийство за душата.
То като червей в ствола на дърво
дълбае тихо под кората.
Съмняваш ли се във таланта свой,
стихът ти вече е обречен.
Това и чака днешният „герой“ -
със празнодумието си да блесне.

Съмняваш ли се във приятел драг,
доверие не давай му напразно
Помни: той ще ти стане враг.
И скоро времето това доказва.
Съмняваш ли се тайно в любовта -
ще зърнеш ти под срамеживите й клепки
негаснещия пламък на греха,
дори сама да се заключи в клетка.
Покълне ли съмнението в теб,
превръща се в най-страшно наказание.
Но питам се, спокойствието на ума
не е ли просто скрито оправдание?

Светят реклами, мамят витрини,
забързани хора край мене вървят.
На пейката странник заспал се усмихва,
над него фонтаните - лебеди бдят.
Хотел пет звезди. Пред входа момче.
То знае късмета си как да намери.
Животът е хубав нали? Само че
на двайсет те мамят химери, химери...
Някой загубва на пътя монета.
Десет се спускат към нея със стръв.
Хората още вярват в късмета,
а живота придърпва го скрито със връв.
Някой забравя дори своята майка,
друг изоставя жената любима,
трети воюва за кауза жалка...
И всеки нарича това справедливо.
Добре е, поне че в това хищно време
загубват на пътя дребна монета.
Кой ще я види? Кой ще я вземе?
Вярвай на себе си не на късмета.

Приятелю, помниш ли сините вечери?
И дъждът, той все още къпе бедемите,
там при лилаво-розовия хоризонт.
Малката дървена къщичка се изгуби в мъглата на времето...
Но нашата тайна остана там.
Ето я моята стъпка,
още личи пред стъпалото.
Но къде ли си ти, къде ли си?
В небето виждам само следата на отпътувал самолет.
Изправена пред огромния залез
протегнах ръка и откъснах цветче.
Приятелю,помниш ли сините вечери?
Виж, дъжда все още къпе бадемите, там
при лилаво-розовия хоризонт.
Но къде ли си ти, къде ли си?