Етюди

Хванах гората, съвсем наистина. След дълго скитане в лабиринтите на собствените си мисли и ритуалните погребения на мечтите, които просто не се сбъднаха през изминалата година, реших и хванах гората. Газих подгизналата зимна шума, която джавакаше под  ботушите ми, а някъде под дебелия пласт дъбови листа хрущяха обрулените от вятъра жълъди. Измамено от случаен топъл лъч змийче се шмугна в краката ми и даже си закачих якето на диви шипки. „По дяволите“- изрекох на глас, когато разчоплих с пръст малката дупка. На човек все нещо ще му разчопли душата, все нещо няма да му е достатъчно в живота. Дали ще си недообичан, недоразбран, недомечтан, недоиман, недосънуван или просто съвсем сам... И дори да замрежиш малката дупка с паяжинка, тя все ще просветва срещу слънцето, да ти напомня, че е там. И колкото повече мериш собствените си липси, толкова повече надничаш в живота на другите, уж просто ей така... Да сравниш само. Да се убедиш, че нечий живот има повече за кърпене или да те заболи до сълзи за ”новата дреха на друг“.

Слънцето се цедеше през рехави облаци и в тунела от дъбови клони изплува неочакван пейзаж. Вероятно и той е от онези, които се намират на „опакото на света“. Не беше порта към несъществуващия Рай... Знаеш, аз и без друго не вярвам в него, а към един обикновен човешки свят. Такъв, в който да надникнеш с любопитство и да потърсиш скъсаната дреха или просто да се спреш, да помълчиш и да закърпиш собствените си раздърпани илюзии.

Между двата хълма с изящна женска извивка – поляна с изсъхнали треви сресани на път. А слънцето като голям златен медальон провесено над тази пазва. Такава красота, обаче, създава странно чувство на самотност и тъга в човек. Както беше написал Павел Матев „Мен ме измъчва красотата“. И мен ме измъчва красотата, по някакъв странен и неумолим начин. Така тя може да измъчва само самотниците и мечтателите, чиито криле са подрязани още с раждането. Та какво остава на човек при подобно осъзнаване?

Гората потънала в тъмнозелени и ръждиви сенки, а полето долу скоро наболо като небръснато лице. По склоновете в опит да се търкулнат една към друга, неприбрани обли бали, загатват за страстния дъх на лятото. И в този пълен с цвят и красота пейзаж - къщичка. Дом... нечий дом. Чуждо щастие, в което да надникнеш и да се осъдиш или може би обвиниш, за всички липси и кръпки. Какъв уют в тази зимна гора...

Дълго се взирах в замазаните с блажна боя  прозорци и пожълтелия чардак, в бурето до входа, откъдето дъхаше на винени целувки... И си представях студени нощи, в които дъхът рисува неясни пейзажи, шарените одеала от скрина на баба, омачкани възглавници с мирис на мерудия и лавандула, чувах дълго пукащи дърва в печката и сякаш протегнах крак да обуя на босо плетен чорап, а беше чужд дом това и чуждо щастие... Моето ли? Навярно ме чака да се прибера и да закърпя съдраната шуба...

Свали за четене по-късно като:

Канех се тия дни да напиша историята, която ме вълнува особено... Не знам какво ще разбереш от нея, но някак не искам да я задържа за себе си. Може би по нещо ми напомня един друг повторяем сюжет.

На М. и Т.

Мога да опиша минута по минута трансформацията на чувството. От мига, в който мълчаливо и жадно се целуваха в рехавата сянка на храста, до полуделия вятър, който я посрещна в утрото.  Като някаква странна болест е тази тяхна връзка. В първите минути, след като се разделиха, тя не осъзнаваше още това, което се случва, не осъзнаваше отсъствието му ... Като цигарата, която изпуши преди малко. Когато я загаси след последното жадно дръпване и фасът падна, смачкан в пепелника, тя бе напълно удовлетворена и спокойна. Това разбира се беше обяснима заблуда, защото с всяка следваща минута гладът в нея започваше да расте, докато накрая почти я побъркваше. Спираше да мисли и просто се чудеше къде да се скрие за една дръпка, задължително последна и задължително само една. Как да получи една целувка, само още една... И колкото повече осъзнаваше липсата му, толкова повече безразлично туптяха мислите в слепоочията й, сърцето в гърдите й, животът в пулса.

Тя е една обикновена жена, само дето мъжете с жадни погледи изобщо не го разбират. С алкохолишка настървеност я пият в тролея, по улиците, в магазините, навсякъде, където я серщнат. За кратко тя се чувстваше различна. Бе вдъхновена, влюбена, обичана, окрилена от присъствието му, може би... Единствената, вероятно в сърцето на мъжа, когото обичаше и който не бе до нея сега... Желана от всички, разлюбена от един. Единственият, когото мълчаливо обичаше и на когото прощаваше гневните изблици и мъжкия егоизъм. Коя бе тя сега? Бръскаше я лют вятър под кристалното небе на провинциалната зима, една от многото жени... недообичана, недоуспяла, недоразбрана... Продаде си днес златната верижка като през последните дни не можеше да спре да мисли за филма „Урок”.  Този с татусите в заложната къща я попита защо си продава верижката, отговори му, че не й трябва вече. Той рече, че трябвало на врата си да има поне пет такива.

- Няма ли – казва - кой да се грижи за тебе, хубавице, такава?

Пък тя тъпчеше десетлевките в портфейла си и се бореше с вятъра на вратата. Тя няма нужда от тия пари... Има нужда от него, онзи единствения с мъжкия егоизъм. Има нужда от неговата мъжка любов и от това да я пази от мръсотията. Светът е като озверяло псе и се чуди откъде да я заръфа. Чудя се какво ще стане, ако се откаже от нея? Навсякъде лети есен в пожълтели листа. Тя е една съвсем обикновена жена. И мъжете, които я гледат с копнеж на светофара, изобщо не подозират, че вероятно е като техните съпруги, само че няма заплата и яде за обяд баничка от продадената си верижка. Как точно е сметнала, как е допуснала да мисли, че е специална, щом не може да се справи със собсвения си живот.

Той вероятно ще се върне при нея... за кратко. Ще се хвърли да подреди разхвърления й живот, ще го пръсне с луксозен парфюм, ще го позамаже. И навярно тя ще му повярва... за кратко... Ще отметне косата й назад и ще целува устните до посиняване. Ще му позволи разбира се, при това всичко. Защото тя не може да си тръгва както него, защото котвата на любовта е останала в нейните ръце.

Свали за четене по-късно като: