Наближава 20:00 часа, а летният театър на Аязмото е пълен. Чуват се нетърпеливи подканящи аплодисменти.Цветната река от хора продължава да се влива в театъра от алеите. Греят хиляди очакващи лица с погледи  устремени към сцената.”Най-после Лили  дойде и в нашия град”,коментират две жени зад мен. Голяма част от хората тук тази вечер следят отблизо музикалната й хронология.Някои са пътували часове в задушната вечер на септември, за да се докоснат до нейната магия. Други са закупили билетите си преди месеци и нетърпеливо са чакали тези часове,когато музика и текст в особен,почти „любовен тандем” ще преобразят душите им. „Лили,ти си една, провиква се някой!” от сърцето на публиката.

    Наистина е една и ето я!Излиза от тъмното дъно на сцената със светлия ореол на косите си,по момичешки крехка,с разтърсващ глас. Вълна от аплодисменти се надига от първите редове и тръгва към вътрешността на амфитеатъра. Всички са на крака. И сякаш това не е достатъчно да посрещнем великата и единствена Лили Иванова. Но как би могъл човек да изрази емоцията си, изправен срещу чудото на таланта? Талант,който стихийно помита всичко дребно и делнично....и сякаш се стапят пред него човешките слабости и ежедневия, безсмислени борби и изгубени посоки.Прозвучават първите строфи:

„Тази нощ,
без защо или колко,
тази нощ,
се разкрихме до болка.
Тази нощ,
Без престорени ласки,
Тази нощ –
Беше клада от маски.”

   Всеки е захвърлил своята маска тази нощ, на всеки душата е облечена в музика.Вглеждаш се в тълпата, струва ти се,че публиката има едно общо лице.Но като се огледаш и разбираш,че си грешил. Постепенно започват да се открояват едно след друго лицата на 2700 човека и всяко в този миг преживява по свой собствен начин песента. Лица обвеяни с ободряващата  сила на голямото изкуство.

     21:00. Мракът над Аязмото се е сгъстил до мастилено.Подпират го светлините на летния театър да не се сгромоляса над сцената.Светят стотици цветни дисплеи.Всеки снима Лили,всеки иска да отнесе за себе си частица от нея.И утре,когато мракът падне отново над панелните кухни, да се върне мигът от днес, когато делникът е престанал да съществува. И може би сме били малко по-добри от вчера.

    Преди още да са заглъхнали последните акорди, аплодисментите преливат в тях.”Браво,Лили!”,вика някой от публиката.Тя представя групата си музиканти,които освен,че свирят на живо се оказват и композитори на по-голямата част от песните й.Следва кратък поклон. Сцената угасва за няколко мига, лунна пътека се спуска сред публиката. Настъпва тишина, в която се чуват закъснели септемврийски щурчета.Минута по-късно познатият вълшебен глас разпуква нощта,този път му приглася цигулката на Орлин Цветанов:

„Пак в съня ми надникна
и без глас проговори.
Без билет си пристигна
и без ключ си отвори.”

    Колкото повече слуша човек песните на Лили Иванова,толкова повече осъзнава, колко  огромен е интимният свят на нейното изкуство .И сякаш се смалява всичко останало,докато накрая този свят може да се побере в летния театър на Аязмото. На човек  му стават достатъчни малките неща.Стига му отрязъка небе с борове като арматури забити в него,търси човека в човека до себе си, а първичната сълза,която търпеливо зрее в ъгъла на зеницата от началото на концерта, вече има друг преобразен смисъл. Лили сега не е една,тя си е отворила вратичките към хиляди сърца, които вече живеят с нейния ритъм.Пред сцената маха малко момиченце в бяла рокличка.То е почти като метафора на нейната песен.Тя го забелязва и му се усмихва.Този миг принадлежи на двете и неосъзнато с простотата си  ще се превърне в спомен за цял живот, поне за едната, за по-малката:

„Смахнати чайки луди по залеза,
някого викат неистово,
детски лица, ала пясъчни замъци
вярват и молят за нещо неистово.

    22:00. Публиката започва да се вълнува по особен начин.Усеща,че идва краят на вълшебната вечер.Пее на крака с изпълнителката и снима Лили.Всяка песен,която изпява тя сега, е подарък в тези последни минути.Прозвучава „Свири щурче” от по-старите й неща.Следват целувки, раздадени с длани на публиката, кратък поклон и ето,че се изгубва в мрака зад сцената.Хората са на крака и я викат.Не са готови още за раздялата.Лили се завръща отново със светлия ореол на косите си, покланя се и изпява песента,която може би с годините се е превърнала в нейна филосовия;”Последната ми дума ще е песен”.Това е последната й дума от сцената на старозагорския летен театър.Още тази вечер ще отпътува за следващия град,където ще пее. Но тя е направила най-важното.Посяла е  във всеки от нас зрънцето на красивото, истинското, човешкото и рано или късно то ще покълне,за да събуди сетивата ни за стойностните неща.